Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.09.2014 12:39 - ПРЕДЧУВСТВИЕТО - СВЕТЛОЗАР ИГОВ
Автор: donkatoneva Категория: Други   
Прочетен: 1639 Коментари: 0 Гласове:
10

Последна промяна: 01.09.2014 12:44

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
                                            ПРЕДЧУВСТВИЕТО

Ранният  край  на  лятото.  То  още  не  си  е  отишло,  а  хората  вече  са  се
върнали  от  морето.  Загарът  им  не  е  избледнял,  скитат  в  някаква 
приятна  омая  из  града,  който  им  изглежда  нов  и  непознат,  а  преживя-
ното  още  не  се  е  превърнало  в  спомен...

Пътят  ми  минава  през  парка.  Нощите  още  са  топли,  но  летните  цветя
вече  увяхват.  И  както  вървя  из  пустата  алея,  в  меката  светлина  на 
лампи,  скрити  в  зелените  корени  на  дърветата,  някъде  около  мен  -
неясен,  едва  доловим  трепет...  Не,  не  е  вятър.  Нито  шум  на  хора.  А
звуците  на  далечния  град  са  по-други.  Тогава  изведнъж  си  спомням  за
албума,  който  нося  със  себе  си...

Немлада  вече  жена  от  далечната  провинция  е  решила  да  се  раздели
със  скъп  спомен.  Човешката  нужда  ли  я  е  притеснила,  някакъв  дълг
ли  е  осъзнала  -  не  знам,  но  тя  е  донесла  (дошла  специално  за  това!)
своя  албум, в  който  известният,  вече  мъртъв,  поет  е  записвал  свои
размисли  и  стихове.  „Може  би  те  са  ценни!..."

Езерца  с  лебеди,  въздишащи  рицари,  красиво  изписани  банални 
стихчета  и  непознати  имена  под  тях.  Така  странни  и  нелепи  са  тези 
избледнели  лилави  мастила,  стопените  от  времето  бои.  Нали  тези 
години  историята  уж  е  записала  като  години  на  революционен  патос...

И  сред  тях  -  с  едър,  грозен,  неоформен  още  почерк,  но  с  ярки, 
неизбледнели  букви  от  туш  -  писанията  на  бъдещия  известен  поет.
Нищо  особено  -  това  дори  не  са  стихове.  Размисли  някакви,  проза,  преминаваща  в  леко-ритмизирани  периоди,  и  отново  проза-патетична,
дръзка,  наивно-предизвикателна  с  крещящата  си  скръбност.  Нищо  в  нея
не  издава  бъдещия  поет  освен  неутолимата  страст  към  писане  -  това  е
най-честният  автор  на  тънкото  девическо  албумче.  И  още  нещо  -  по-
скоро  чувстващата    се,  отколкото  изразена  поза  на  някаква  съдбовна 
предопределеност.  И  тези  постоянни  размисли  за  смъртта,  навеяни  от
книгите, от  скръбни  старомодни  романи  или  от  извехтели  меланхолич-
ни  стихове?  Къде  би  могло  да  срещне  това  току-що  дошло  в  провин-
циалния  градец  селянче,  смъртта?  Отказана  целувка,  неосъществена 
среща  или  някоя  обида  са  предизвикали  тази  страстна  отдаденост  на
скръбни  размисли?  Мъчителна  фобийност  или  просто  невинен  в 
наивните  си  догадки  на  женското  сърце  позьорски  трик  на  гимназиал-
ния  поет?  Не  -  тези  размисли  не  ще  ползват  в  нищо  литературните
изследователи...

Но  ето  -  в  тези  патетично-скръбни  тиради  се  мярна  нещо  познато... 
Не  е  ли  същият  образ,  който  ще  спастри  и  сетне  в  най-зрялата  си 
поема.  Да,  той  е  -  невръстният  скръбен  резоньор  и  тук  зове  смъртта
с  протегнати  ръце.  И озарен  от  контекста  на  по-зрялото  си  слово, този
образ  и  тук  започва  да  се  отделя.  Какъв  дълбок  личен  мотив  е 
родил  тази  сетивна  представа,  какъв  човешки  опит  я  е  съхранил 
през  годините,  за  да  се  превърне  тя  в  последното  му  Слово.  Но  то
е  тук това  тониокрьогерово  предчувствие. И  то  е  автентично, дълбоко,
страстно,  загадъчно,  макар  и  обвито  от  тромавите  и  банални  тиради
на  един  още  неукрепнал  в  словото  дух.

„Поезията  -  казва  Стефан  Маларме  -  се  създава  не  с  идеи  и  чувства,
тя  се  създава  с  думи."  Наистина  много  хора  имат  значими  чувства  и
идеи  и  поет  не  е  този,  който  има  някакви  по-особени,  по-дълбоки
или  по-ясни  чувства  и  идеи,  поет  е  този,  който  умее  да  ги  създава
в  слово.  Но  далеч  преди  поетът  да  създаде  кристализиралото  си
слово,  което  после  ще  влезе  в  учебници  и  христоматии,  ще  бъде
изсечено  в  гранит  и  мрамор  или  ще  бъде  съхранено  в  безплътните
гънки  на  не  една  човешка  памет,  далеч  преди  мъчителните  дни  и 
нощи,  в  които  творческата  самодисциплина  извайва  капризните
кристалчета  на  текста,  има  един  тъмен  и  загадъчен,  смътен  и 
тайнствен  корен,  от  който  започват  всички  думи  на  поета  -  и  думите
на  горест  и  на  скръб,  и  думите  на  радост.

В  кой  ли  човешки  миг  за  пръв  път  като  мълния  или  като  полъх  от
ангелско  крило,  като  видение  или  като  трепет,  като  болка  или  като
познание  зейва  през  човека  онази  празнина,  която  той  сетне  ще
изпълва  с  думи?  И  която  -  когато  думите  не  достигат  -  ще  изпълни
сам  той.

Далечни  поете,  колко  ли  невинна  скръб  е  имало  в  сърцето  в  този
миг,  когато  си  изписвал  тези  комични  в  пресилено-трагичния  си  патос
думи,  на  които  съдбата  е  отредила  да  станат  неумолима  -  жестока  и
проста  истина?  Тогава,  когато  сърцето  ти  е  било  с  желание  за  любов
и  в  което  наистина  е  имало  толкова  свежа  любов,  когато  в  теб  е 
имало  пориви,  непорочност,  вяра,  надежда,  дух  и  всичко  онова, което
наричам  „младост"  и  което  мъдрите  и  побелели  люде  наричат  още
„радост  от  живота".

Много  по-късно  -  преминал  през  скели  и  влакове,  през  царски  палати
и  работнически  бараки, през  нощни  ресторанти  и  утринната  дрезгавина
на  мансардите  -  ти  си  стоял  очи  в  очи  с  Нея,  виждал  си  спотаените
й  мъртви  пламъци  в  подли  очи  и  нечисти  мисли,  в  отчаяние  и
равнодушие,  в  безверие  и  цинизъм  и  точно  тогава  си  могъл  да
пишеш  и  думите  на  радостта  и  вярата,  на  бодростта  и  възторга...
Защото  съдбата  на  поета  е  това  -  да  дава  на  хората  онези  духовни 
сили,  които  са  необходими  в  порива  към  бъдното.  И  нищо,  че 
поетите  заплащат  понякога  за  това  доста  скъпо  -  това  е  тяхното 
признание  и  който  не  го  приеме  с  пълно  съзнание  за  всичката
горчивина,  която  може  да  му  донесе  то,  той  не  е  истински  поет. 
Така  -  „становись  на  горло  собственой  песни"  -  се  раждат  онези 
стихове,  в  които  сякаш  пулсира  човешкото  щастие.  Защото  ако  не  са
изкупени  с  болка,  нямат  стойност  думите  на  радост  у  поета,  ако  не  е
преминала  през  горнилото  на  съмненията  -  няма  ценност  вярата.  И
скръбта,  и  горестта  на  поета  още  не  са  поетически  емоции,  ако
душевният  им  корен  не  е  осъзнатият  вечен  човешки  порив  към
щастие.  Отчаянието,  пълното  и  крайно  отчаяние,  не  пише  песни,  не
рисува,  не  твори.  Изкуството  само  по  себе  си  е  Надежда...

Отново  върлях  по  нощната  алея,  затворил  отдавна  албума,  където
мъртвият  поет  бе  писал  едни  от  първите  си  думи, в  които  проблясва
нещо  съкровено  от  призванието  му  на  поет. И  у  мен - след  неволните
мисли  -  потрепна  като  последен  шум  на  отзвучаващо  ехо  някакво
вътрешно  движение.

Какво  е  то?  Усетът  за  почти-неуловимото  трептене  на  въздуха,  когато
пада  един  от  първите  самотни  листи  на  дърветата?   За  първата 
тръпка  на  така  далечната  още  зима?...

                                                          Светлозар  Игов


                                                image

                         image




Гласувай:
10


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: donkatoneva
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2292975
Постинги: 354
Коментари: 219
Гласове: 65218
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031